Ферми на изток от Рая

15 яну

Български инат и холандски пари родиха чудеса в Родопите

Ферми на изток от Рая

Има маршрут, в който всичко е истинско – от хората до гозбите

path_43506 Езда и млечна баница за добре дошли
Пристигаме в Дивата ферма по залез слънце. В рая ли сме попаднали, се питаме, докато се отърсваме от шумната и мръсна София и се дивим на прекрасната гледка наоколо. Фермата на Николай и Благовеста Василеви е в края на маджаровското село Горно поле. Посрещат ни Руска и Калинка. Красивите момиченца на 4 и 5 г. са две от четирите деца на Ники и Бети. Наоколо щъкат коне, кучета и крави. Част от стадото от 500 глави е от местната порода родопско късорого говедо. Кравите пасат на воля из планината, пазени от 10 каракачански овчарки.
Не пропускаме да се възползваме от поканата да пояздим. Двата коня Веска и Ерик са кротки, дори абсолютно начинаещите се престрашават да се качат на седлото. Бети вече е опънала трапеза в градината, сред цъфнали храсти и лехи с божури. Приготвила е салата със специален дресинг от тахан и мед, невероятно вкусен телешки кебап и млечна баница. Пием от домашното вино на Ники, докато той разказва истории за вълци и приключения от живота на БГ каубоите. Във фермата човек може да хапне гозби, каквито едва ли ще намери и в най-претенциозните ресторанти – заек в тиква, кокошка в катми, петел в гювеч, точена торта с мед, крукмач. И всичко е приготвено с продукти, произведени във фермата. Цената на вечерята е 25 лева, още толкова струва нощувката със закуска. В къщата на Бети и Ники засега има 6 места за спане в две стаи. Те имат одобрен проект за финансиране с европейски пари на къща за гости, която се надяват да е готова след година. Но спането не е проблем, защото в селото има още няколко места, където приемат гости.
Настаняват ни в красиво реставрирана къща, от която се открива прекрасна гледка към цялата местност. Собственикът й е Пешо от София, който се е нанесъл в каравана в двора. В село Равно поле попаднал съвсем случайно преди 4-5 г. Купил две къщи, които били почти срутени и стрували по около 5000 лева всяка. Пешо обаче имал златни ръце и сам възстановил и ремонтирал всичко. Заразени от примера му, някои от 30-мата местни жители също стегнали къщите си за гости. И като видели, че в селото започнали да идват туристи, голяма част от които чужденци, веднага надули цените на имотите. „Сега искат 20 бона за къща, макар че е полусрутена“, обяснява Пешо.

Сървайвър с каяк
Закусваме с гюзлемите на Бети и тръгваме пеша към Арда. Води ни Ники, който познава всяко камъче в местността. Като дете всяка сутрин е ходил пеша на училище в Маджарово. „Всеки ден минавах покрай дупка в скалата и оставят по едно камъче. В края на годината ги преброих – бяха 110″, спомня си водачът ни.
Слизаме към долината, където е разположено Маджарово. Това е кратерът на изгаснал вулкан, наоколо е пълно с полускъпоценни камъни – ясписи, ахати, опали. Ники ни показва връх в далечината – неизбухнал вулкан.
Долу ни чака нова изненада – ще плаваме с каяци по Арда. Навличаме жилетките и след 15 минути сухи тренировки с греблата се пускаме по течението.
Красиво, по-красиво, най-красиво, Арда! Наоколо се издигат високи скали, в които гнездят лешояди. Над нас кръжат черни щъркели и чапли. Управлението на каяка не е никак лесна работа – постоянно завива, блъска се в скали или засяда на брега. По бързеите пък се налага да слизаме и да теглим лодките. Изнежените ни градски крака се издраскват от камъните. Но когато хванем течението и носът на каяка се стрелне напред, кефът е неописуем! „Найс, а?!“, подвиква водачът Марин и ни разказва за скалите със звучни турски имена, птиците и дърветата наоколо. Повечето са от защитени видове. Минаваме покрай гора, купена от Българското дружество за защита на птиците. Наближаваме чашката на язовира, реката става по-пълноводна. Пътешествието трябваше да ни отведе в Бориславци. Насрещен вятър и дъждосвирци с нисък полет над водата, предвещаващ буря, обаче ни принуждават да прекратим предсрочно приключението. Иначе един на един тур е поне 15 км, а цената за двуместен каяк е 45 лева, обяснява водачът Марин Куртев.

Царството на орхидеите
Тръгваме с джипове към Пелевун, за да видим дивите орхидеи. На поляни недалеч от селото има поне пет вида от уникалните цветя. Измисляме им имена според това, на което приличат – пчеличката, каничката, пеперудката, ливадна.
После се връщаме в Пелевун, където в дома си ни чака Тодор Митков. Малко преди нас той е посрещнал група холандски туристи, които е гостил с местни вкуснотии. Майка му, леля Ишмина, е приготвила пелевунски тутманик, масленица – подобна на баклава, но със сусам, сладко от зелени смокини, овче мляко и сирене.
Привечер се качваме до крепостта Лютица. От нея са запазени крепостната стена и кула, направени от мрамор. Предполага се, че е строена от император Юстиниан. Изморени от приключения, се настаняваме в ивайловградския хотел „Луксор“. За да се подготвим за следващия ден, пълен с изненади.

Време е за пир и бой
Днес е денят на лешоядите. Най-нетърпеливите едва изчакват да съмне, за да тръгнат към скалите над крумовградското село Поточница. Там вече е „сервиран“ обяд на хищниците. Координаторът на „Зелени Балкани“ за региона Тодор Митков е закарал цял кон. Тук отдавна се е наложила практика, когато животно умре, селяните да се обаждат на природозащитниците. А те отнасят трупа за храна на лешовете, както галено наричат дивите си питомци. На скалите напича жестоко, но гледката през биноклите и далекогледа не е за изпускане. На стотина метра от трупа има дървено прикритие, където най-запалените се крият, за да наблюдават отблизо птиците през процепите. Пълната тишина е задължителна. С изключително острото си зрение лешовете веднага са забелязали мършата. В небето те дават сигнал с криле на събратята си, които започват да прииждат и да „паркират“ на скалите наоколо. Събират се с часове, но никой не атакува. Докато белоглавите се „ослушват“, няколко кучета се възползват от „безплатната“ мръвка.
„Вероятно някъде има друго умряло животно, което са изяли, затова се „мръщят“ на нашето“, обяснява Христо Христов.Най-запалените бърдъри се връщат на следващия ден. И имат късмет да изгледат невероятното шоу на лешоядите. „В 5 ч сутринта влязохме в прикритието, в 5,10 цяла тумба лешове кацна на трупа. Имаше поне стотина, явно бяха дошли и от Гърция“, разказва природозащитникът Стефан Аврамов.
Има ли пир, лешоядите задължително се бият, дори мършата да е предостатъчно. Белоглавите кацат върху трупа, а египетските, които са по-малки, стоят отстрани и дебнат да докопат по някоя пържола. И понеже са плешиви и с голи вратове, могат да пъхнат главите си между зъбите или под ребрата на умрялото животно, за да късат парчета. Но когато пристигат черните – всички им правят път. Те са „патроните“ – достигат до 14-15 кг тегло, поне с 5 повече от белоглавите, а размахът на крилете им е до 2,50 метра. За съжаление у нас те нямат гнезда, а идват от съседна Гърция.

“Биг брадър” за кошути
След пърженето на скалите ни чака нова приятна изненада – пътешествие с лодка по язовир „Студен кладенец“. На кея се люлее катамаран с кожени седалки, досущ като на луксозна яхта. Направен е в Кърджали. На руля е Димитър Сюлюкчиев – електронен инженер, а съдружникът му Иван Кутелов – машинен. Могат да измайсторят всичко – от специални заграждения – хорали, за дивите стада, до яхти. И дори машина за почистване на боклука в язовира.
Отправяме се към ловното стопанство „Студен кладенец“, където и нас ни чака пиршество – агнешко чеверме. И докато похапваме на една ръка разстояние от кошутите, които пасат на близката поляна, директорът Георги Шереметиев ни разказва за плановете си – да направи къмпинг, нова къща за гости, както и да разсели в стопанството благороден елен с помощта на холандския проект. Шереметиев има и друга идея – ще прави „Биг брадър“ за лопатари и вълци. На 10-15 места, където се събират животните, ще се сложат камери и с безжичен интернет ще се следи в реално време какво правят горските обитатели. „Така ще можем да наблюдаваме брачния период на лопатарите например, а филмът ще е достоен за „Анимъл планет“, мечтае директорът.

Лимец срещу радиация
Вечерта се отправяме към стамболовското село Рабово, където ни чакат Петко и Стефка Ангелови. Къщата им, потънала в цветя, е на самия бряг на реката. Комплексът се казва „Тепавицата“, а долу край водата има два дървени „легена“ за пране на килими. Истинската атракция в дома им е лимецът – дива пшеница. Петко се запалил преди няколко години, засял е с нея 48 дка, които смята да увеличи догодина. Приготвя ни и хляб от лимец, като брашното е смляно с камъни. „Тази храна дава много енергия, нужно ти е много по-малко от обикновения хляб, за да се заситиш“, обяснява Петко. Интересът към лимеца е много голям в Европа, открили са го и в Южна Корея и Япония, защото се смята, че предпазва от радиация. В Германия пък правят бира от дивата пшеница. „Ще опитам и аз“, зарича се Петко.

Тайната на бай Касим Успяващия
Пристигаме в село Тополово, където е моделната биоферма на Касим Башаран. „Фамилията ми означава Успяващият, пояснява бай Касим. Опитваме от чая му, приготвен от 7 билки собствено производство, които са сертифицирани и се изнасят за Германия. Има овце от изчезващата каракачанска порода, калифорнийски червеи, пчели, смята да патентова марка за сусамово олио и тахан. И между другото – обикаля Китай и САЩ, за да учи хората как се боядисват килими с естествени бои от билки. Научил го по време на голямата екскурзия в Турция. Сега останали само трима в света, които знаят тайната на занаята – двама турци и бай Касим.

Къща, пълна с история
Последната ни спирка е Поповец – село, в което има само две български къщи. Едната е на Димо Георгиев. Родът е от Беломорска Тракия, дядото Димо Карабуюклиев, дошъл тук като бежанец. Тръгнал през 1925 г. от Думуздере (Дедеагач) заедно с болния си баща и бременната съпруга. Стигнали в село Щит. Там старецът починал, но се родил бащата на Димо. Кръстили го Георги – на кмета. „Това име го няма в нашия род – редуваме се Димо и Стамен“, разказва наследникът. Дядото построил къщата по заръка на тъста си, който бил едър, грамаден българин. „Зетко, казал, много ти е малка къщата, влизам през вратата на верев. Вземи 500 000 лева от мен назаем, за да направиш дом като хората.“ Димо изпълнил заръката и тъстът бил толкова доволен, че му опростил борча. „Задръж парите и си направи дюкян с тях.“ Сега къщата на Димо пази цялата история на рода. Там гостите спят на легла с изрисувани табли, а долу, в механата пийват от винцето, приготвено от екологичното му лозе. Димо има своя рецепта как да бере хубаво грозде, без да копае. Срещу плевелите му помага специална машина, която окосява тревата и я оставя като килим между редовете.

P.S. Хората, които срещнах в Източните Родопи, може би не са сред най-успелите. Но всички те имат куража да се борят и да вървят срещу течението. А не да седят и да чакат птичето някога да кацне на рамото им. А когато сам си господар на съдбата си, това е най-голямото щастие.
Автор: Даниела Казанджиева

Източник: Стандарт Нюз

No comments yet

Коментирай