На път за Рая – към Източните Родопи с „Новото тракийско злато”

15 яну

photo_verybig_730994Понякога клишетата не са само пресилени обобщения. Ако сте тръгнали в търсене на Рая, със сигурност трябва да минете през Източните Родопи – в Ивайловградско, около Маджарово. Реших да направя този репортаж само като „предговор“ към всички истории, които си струва да бъдат разказани от този край. Господ е дал красота и уникалност на тази все още дива природа, въпреки че местните оредяват, а младите от този край все по-често търсят траен поминък в Гърция или големия град. Има и такива – като Ники и Бети в Дивата ферма в Горно поле, като Красимир Арабаджиев, когото всички знаят като бай Касим в Тополово, като Петко Ангелов и неговия „лимец“ – дивата пшеница, с която се е запалил след авиацията. Като Фоко, дошъл като доброволец преди години от Холандия, но останал – очарован от Източните Родопи. Като младите Радо и Сание, които гледат като Господ своя учител на терен Христо Христов и следвайки го са готови да прекарат часове в чакане, само да зърнат в точния момент „белоглав“ или „египетски лешояд“. Всички те доказват, че въпреки държавата, въпреки безработицата, нелеката битка с природата и не на последно място – ужасните пътища в този край, достойни за оф роуд преживявания, регионът може да живне. Като заложи само на наличното – дивата природа, биоземеделието и екотуризма. Общото между всички тях е и холандския проект на две природозащитни организации „Новото тракийско злато“, който подкрепя развитието тъкмо на тези три компонента. Проектът ще продължи до 2014 година и е финансиран от Холандската национална пощенска лотария.

„Дивата ферма“ на Бети и Ники

path_43508

Интерес не липсва, както показва и опитът в Дивата ферма на Бети и Ники в Горно поле. Бети непрекъснато посреща гости и въпреки грижите за къщата, за четирите си прекрасни деца и работата в стопанството е винаги усмихната, дори когато в ранна утрин сервира току-що приготвените от нея по тъмно почти гьозлеми.

„Обикновено хората гледат крави, за да си купят апартамент в града. Ние продадохме апартамента на моите родители и си купихме крави“, разказва Бети. Започнали са с две крави. Един ден Ники обаче казва, че така не може да се издържа семейство и продават апартамента, за да започнат сериозен бизнес. „Бяха трудните години в края на 90-те, успяхме да купим само 16 животни, от които осемте крави умряха още първите два месеца“, си спомня Бети.

Грешка се оказва изборът на породата, която не е местна. Затова се насочват към Родопското късорого говедо. Всеки ден Ники изминава по десетина километра, за да нагледа стадата и да нахрани кучетата пазачи. Зимата преходът е по-дълъг, до 30 километра, защото животните са по-пръснати. Тогава им остават и бали с окосено сено.

„За 16 години от двайсетина животни станаха около 500. Българско сиво говедо и Родопско късорого – целогодишно на паша“, обяснява Ники. От вълците ги пазят кучетата. В нашия край има поговорка „Който не храни кучета, храни вълци“, казва още той.

За трета поредна година ще водят кравите на лятна паша на Белмекен, на височина над 2000 метра. „Надморската височина им се отразява много добре – две, три години сме нямали животно, което да боледува“, разказва още той. За ваканцията на кравите на Белмекен Ники и Бети са опитали да намерят стари пътища, за да ги заведат до там с коне, но неуспешно. Едно време каракачаните са го правили на самоход – с овце, сега ние го правим с кравите, но с камиони“, казва още Ники, който е зооинженер. Бети добавя, че не искат да хранят животните с изкуствени фуражи, а искат те да имат свободна паша. „Колкото по-малко се месим в техния живот, толкова по-добре“, казва тя.

В къщата на Бети и Ники идват и чужденци и българи, но сега двамата търсят пари, за да реконструират още помещения, защото двете стаи за гости сега са недостатъчни. „Хора, които са забравили вкуса на селския живот, на домашната храна – те идват тук. Тези, които обичат чалга, не идват тук“, казва Бети с усмивка.

За това как Нийл Боне е гостувал и помагал в стопанството на Бети и Ники и за проблемите, с които се сблъскват двамата при сертификацията на животните и пазара на биомесото ще ви разкажем в друг репортаж. Сега се насочваме към Пелевун.

Пелевун: за лешоядите и хората или как се калява търпението

path_43506 path_43504

Освен, че в това село също правят трудни стъпки да развият екотуризма, наблизо има площадка за подхранване на лешояди. Място за каляване на нервите и търпението, което привлича стотици любители на птиците, готови да прекарат часове зад тръбата за наблюдение в чакане на белоглав, египетски лешояд или черен лешояд – картал, прелетял от съседна Гърция за закуска у нас.

Радо и Сание са доброволци и често помагат дори при воденето на туристите в районите, където има площадки за подхранване на лешоядите. „Случвало се е да стоим в най-голямата жега пред една тръба, клекнал и чакаш да зърнеш нещо“, разказва Радо. Той признава, че за последните две години е изпитал неща, които никой негов връстник не може да види в града и по кафетата. Сание допълва, че е готова заради лешоядите да стои от изгрев до залез. Очите й светят, когато разказва как стъпила за първи път в Маджарово, остава свързана с това място за цял живот, а лешоядите са винаги в сърцето й.

Техният гуру е Христо Христов, който като координатор за дивата природа в проекта, заедно с холандеца Фоко Екхарт, работят повече на терен – за възстановяването на изчезнали от региона породи и видове животни. Фоко идва два пъти като доброволец в Източните Родопи и се връща, но вече с финансиране. „Така дойде идеята за много по-голям проект „Новото тракийско злато“, който да включва три компонента“, разказва Христо. И добавя, че целта е възстановяване на всички едри тревопасни животни, които липсват в природата, за да могат да подобрят пасищните хабитати и да няма загуба на биоразнообразие. Като в комбинация с това идва развитието на екотуризма и биологичното земеделие.

За връзката между килимите, биобилките и каракачанските овце

path_43510

Като става въпрос за биоземеделие влизаме в Моделната ферма на Красимир Арабаджиев или Касим както си го знаят в Тополово. „Общата площ на фермата, която е сертифицирана, е 347 декара. 62 декара имаме биологични лозя, 40 декара мащерка, 100-тина декара е биологичната люцерна за животните, други гледани билки са мента, градински чай, маточина, бял риган“, обяснява Касим. И се хвали, че миналата година е имало много добра реколта на пъпеши, които заради това, че не са пръскани с изкуствени торове, издържат до Нова година.

Почти цялата продукция се изнася за Германия. За Касим може да се направи цял филм – във фермата му се отглежда и възстановява старата порода каракачански овце. Интересът му към биоземеделието идва всъщност от билките, с които той е боядисвал преди време килими според старите традиции. С претенцията да е единственият в България, който го прави – сега го търсят да обучава килимари в чужбина. „Ходя в Пакистан, Китай, Афганистан – аз не избирам, важното е хората да се учат“, казва Касим. „Гарантирам, че това, което боядисвам с билки, боята му няма да изпусне 100 години“, казва разпалено той и обяснява от кое растение кой цвят се прави.

Касим още чака субсидиите си за биопроизводството за времето от 2009 година насам. Ядосва се, че времето за пролетната сеитба, когато парите са били нужни, вече е минало. „По върховете се намират и орли, и змии – ние може би ще сме от тези, които ще пълзим до горе, но другите след нас, които ще дойдат, трябва да стигнат по-лесно до върха – с летене“, заключава философски фермерът.

„Лимеца“ – новата страст на един бивш авиатор

path_43500

Оставяме и Касим, за когото също обещавам по-дълъг разказ, за да ви разкажа за „лимеца“ – дивата пшеница, която е влязла под кожата на бившия авиационен специалист Петко Ангелов в село Рабово. „В Източните Родопи това растение го има поне на 10-15 места диворастящо. То никога не се е губило, ползвало се е за фураж“, обяснява Петко. И разказва, че е започнал с малко семена. Започнал е сеитбата преди 5 години на символична площ. „Миналата година бяха 5 декара, тази година са 48 декара, догодина живот и здраве – 200 декара“, казва фермерът.

Петко казва, че на този етап лимеца е по-скоро бутикова стока. Наскоро е участвал в учредяването на световна асоциация на производителите на диви зърнено-житни култури. „Все още е като атракция, но има голям интерес от Южна Корея и Япония – предполагам след няколко години, че ще стане сериозен бизнес“, признава фермерът. Изследванията показвали, че 50-100 грама хляб от дива пшеница е достатъчен на човек, вместо нужните 300-400 грама от традиционния хляб.

Мисията на Петко е даде втори живот на това растение. На 22 и 23 юли тази година той отново ще организира празник на хляба, с който ще покаже пътя на лимеца до трапезата.

path_43502„Новото тракийско злато“ подкрепя биофермери от Източните Родопи финансово и чрез обучения. Досега по проекта са проведени девет обучения за близо 180 фермери по биологично растениевъдство, пчеларство, животновъдство, производство на билки и растителна защита. По проекта обаче скоро се очаква да бъде заселен благородният елен в ловното стопанство „Студен кладенец“. Той е изчезнал от региона преди няколкостотин години и скоро се очаква да се върне тук с помощта от Холандия и да дели терен с лопатарите. В стопанството имат и идеята за първи път в България с камери в реално време всеки от всяка точка на света да може да наблюдава дивеча. За това обаче и за начина, по който може да стигнете до стопанството през язовир „Студен кладенец“ с понтонна лодка, при това произведена в Кърджали, как може да се разходите по Арда с кану и още много други истории от този приказен край на Родопите – слушайте в петъчните издания на „Денят“ на Дарик, в предаването ни „Храна за света“ във вторник от 16.30 и в „Дарик кафе“.

Автор: Йовка Йовчева

Дарик Нюз

 

 

No comments yet

Коментирай