Бягство в Дивата ферма

21 яну

62-Divata ferma_660x430Дивата ферма на Николай и Благовеста Василеви е в село Горно поле, недалеч от Маджарово в Източните Родопи – един съхранен и наистина див район на България, пълен със защитени местности, приказни гледки, уникални птици и животни. Историята за фермата и собствениците й е разказ за места с поетични турски имена, за умни крави, за лешояди, вълци и трофеи. Освен това е разказ, който едва ли ще е по сърцето на вегетарианците, защото фермата е животновъдна, а животните ги гледат за месо – поминък на хората от незапомнени времена. Николай и Бети са висшисти, заловили са се по своя воля и с голямо желание за тази работа и вече 17 години отглеждат автохтонни породи едър рогат добитък и гледат животните по начин, който не е просто свободен, ами полудив. Заради първичните местни породи – късорого родопско говедо и сиво българско говедо, както и заради напълно свободната целогодишна паша и постоянното волно движение, телешкото месо от тези животни има чист, дълбок аромат и е необичайно вкусно и крехко.

Стадата на Белмекен
Запознанството ми с „Дивата ферма“ започва не в Източните Родопи, където се намира, а на съвсем друго място – високо в Рила, над язовир „Белмекен“. През лятото научавам от Благовеста по телефона, че цялото им стадо крави, общо около 500 глави, е на свободна паша там през топлия сезон – по естествените рилски пасища високо над язовира, където и през най-сушавия август животните хрупат свежа трева. Една лятна неделя попадаме там, бягайки панически от градските жеги, с намерение да качим връх Белмекен. Малко след първия баир се появяват кравите – отначало като петънца по каменистите склонове, после наближаваме и ги срещаме все по-близо. Това са набити и пъргави животни – млечнобели, землистокафяви или по-сивкави, компактни, леко рошави между рогата. Търчат по планината почти като кози, пръснати са на огромна територия, викат се с продължително мучене и единствено няколко кучета са им пастири. Нямат нищо общо с огромните, тежки и тържествено бавни млекодайни породи. Срещаме ги нагоре и надолу през целия ден. Привечер кучетата лека-полека ги събират и едва забележимо ги подкарват надолу, за да нощуват някъде заедно и да са защитени донякъде от дивите животни.
Така прекарват от май до октомври, когато повечето мъжки телета и част от женските се продават (на тегло 150 – 200 кг), а останалите се връщат с камиони в Горно поле и Маджарово за зимата.
„Дивата ферма“ има биосертификат за животните, но не и за месото – последното се оказва трудна работа и засега удрят на камък. За да се продава месото като биологично, кланицата също трябва да има биосертификат, а за нито една кланица наоколо няма финансов смисъл да плаща за сертифициране единствено заради една ферма. Докато проучват възможностите сами да сертифицират подвижна кланица, за каквато са чували и чели, че има в планинските райони на Алпите, Николай, Благовеста и брат й Стефан продават животните най-често в чужбина, въпреки че много им се иска да реализират у нас месото като био. Още повече че при транспортирането им тези животни, свикнали със свободата, силно се стресират и качеството на месото им се променя. Трябва повече от месец, за да се нормализира адреналинът им.
Засега, ако продават месо у нас, то е конвенционално. Една детска кухня има договор с тях за доставки на телешко и кайма, с гаранция за чисто месо. Всъщност всеки, който познава семейството и начина им на живот и на работа, няма нужда от гаранции, за да е сигурен, че по-чисто и качествено телешко едва ли може да намери.

Семейният чифлик край Арда
Опитваме месото вечерта, след като пристигаме в Дивата ферма. Посрещат ни Благовеста и трите й дъщери, брат й Стефан и свекър й, а Николай и синът им Димитър са на Белмекен със стадото. Свекърва й върти салати, манджи и десерти в кухнята. Голямо семейство – весела къща. „Къщата за гости“ на Дивата ферма в началото на село Горно поле само се нарича така, и цените й са като за такава. Всъщност е красив и удобен хотел, с двор, потънал в цветя и сенчест навес за хапване и раздумки. Завършена е неотдавна с помощ по българско-холандския проект за по-зелено бъдеще на Източните Родопи „Новото тракийско злато“, за който ще ви разкажем при друг случай.
Наоколо е диво и красиво, привечер отсреща над дъбовата гора лилавее Момина скала – там е една от 5-те защитени местности в района на Маджарово. Oколо скалата се вият орли и лешояди, а на поляната под къщата спокойно размахват опашки кон и кобила.
Пълно е с гости, но Бети и Николай използват за настаняване и други къщи в селото. Те двамата са заедно от детската градина. Разделили се за малко едва като студенти, за да учи тя химия в Пловдив, а той – зооинженерство в Стара Загора. Още като студенти се оженват и се ражда първото от четирите им деца, Петя, която вече учи в колеж в Англия. И още като студенти решават да отглеждат животни, а за да купят първите си 16 крави, продават апартамента на нейните родители в Пловдив. А пътят на Стефан, братът на Благовеста, който също е важна част от семейния бизнес, явно е бил предопределен генетично от някой прародител. Още в Х клас, когато другите ходят по дискотеки, той тропва с крак и настоява родителите им да му купят 5 крави.
Освен стадото от 500 глави едър рогат добитък с три обора и 2000 дка биосертифицирани пасища в района (собствени и наети), днес те имат къщите за гости, 50 пчелни кошера със сертификат за биологичен мед, 20 каракачански овце, чието мляко и месо използват за гостите и за себе си, 4 ездитни коня. Грижат се и за бостан и немалка зеленчукова градина с всичко, което вирее по тези земи: от марули, чушки и патладжани до леща, грах, нахут и специфичния сорт дребен бял фасул с черно „око“, наричан тук бебредже, но известен и в Щатите под името black-eyed peas. Цялата тази продукция се използва само за нуждите на семейството и на гостите, като от нея естествено правят зимнина в доста големи мащаби – 150 – 200 буркана само лютеницата. А тази лютеница е неповторимо вкусна.

Кой се отказва от кулинарен туризъм
Вечеряме съвсем семпла според думите на стопанката храна: шопска салата с малка домашна гроздова – чиста като сълза, и телешко с картофи, полято с домашно вино от биогрозде. Завършваме с овче кисело мляко с мед от техния. Разплакващо вкусно е – нито една от съставките не е купена или взета случайно отнякъде, всеки продукт – от краставицата и картофа до подправките и виното, е минал през земята, ръцете и сърцето на хората тук. Бети сама меси и хляба, а брашното купува от колеги биоземеделци в района. Омайва гостите си с какви ли не местни специалитети, винаги и само от домашни продукти: тиква, пълнена с телешко или заешко, телешки тас кебап, чевермета, кокошка с булгур, гюзлеми, мекици, масленица, блага баница, саралии, медена торта… Сутринта Благовеста разказва, че гостите отначало често се съпротивляват срещу закуската и настояват да пият само кафе или чай. „Но аз си поднасям закуските, понеже накрая току-що приготвената топла храна винаги се омита.“ На нас ни се пада нежна и лека баница с булгур – хапваме я с овче сирене, зряло и пълно със силен млечен вкус, и с домашния им билков биомед.

Ценните местни породи
Бети е сладкодумна и пълна с информация и уникални истории за животните във фермата им и в района.
Цялото стадо от едър рогат добитък на фермата е чистокръвно, от породите късорого родопско говедо и сиво българско говедо. Считат за своя мисия опазването на тези раси и са ходили с месеци от село на село да издирват породисти животни – обикаляли са Родопите, Странджа, Бургаско, пограничните райони. Според Стефан по-лесно е да спечелиш шестица от тотото, отколкото да откриеш чистокръвно животно. Накрая попаднали на едно хубаво стадо в Кърджалийско и го купили, а после оставяли всяко женско теле за крава и така се получило това забележително стадо. „Важно е да се съхраняват породите, най-вече заради генетичния материал“, твърди Благовеста. „Има данни, които показват, че родопското говедо се е развъждало по нашите земи още преди 6 хилядолетия и породата се е запазила непроменена от неолита.“
Родопските крави са особено дълголетни и много издръжливи. Живеят по 20 – 30 и повече години, а млякото им е може би най-масленото, ако се смята на единица тегло. „Те са най-дребните в Европа. Повече от два пъти по-дребни са в сравнение с породата лимузин например, които достигат 700 кг. А една родопска крава тежи най-много до 300 кг и дава по 5-6 литра мляко, не повече, но то е с над 5,5% масленост“, обяснява ни Благовеста, „и като го разредиш до 3,6%, става 15 л. Затова са ценни и скоро ще дойде време, когато генетичният им материал ще се използва за подобряване на съвременните млекодайни породи, които за жалост живеят вече само по 3-4 години.“ Сивото българско говедо също е древна примитивна порода – животните имат красиви леко извити рога, мощна предница и също понасят лесно по-сурови природни условия и живеят добре на свобода.

На свобода
Николай, Стефан и Бети гледат кравите си изцяло екстензивно. Дори и през зимата, когато са при тях, ги пускат на свободна паша и те сами регулират храненето си, като си намират клонки и сухи треви в гората. Ако падне много сняг и се задържи, което в този край се случва рядко, ги събират под навес, за да спят и да ги пазят от вълците, но ги залъгват само с малко бали сено. От този полудив начин на живот те изграждат здрав имунитет и нямат никаква нужда от антибиотици, хранителни добавки или други ваксини, извън задължителните.
Продават телетата едва на шест месеца, на тегло около 180 кг, тъй като кравите имат твърде силни природни инстинкти и щом усетят новия плод, веднага отбиват бозаещите телета. Но от друга страна, при тези породи на много по-ранен етап, тоест още на 6 месеца, става мраморирането на месото, което при другите се получава чак на 1-2 години.
Тези крави имат и друг инстинкт, типичен за дивите животни – минават през снега и отиват в гората да родят скрити в храстите. И първите 7-8 дни, докато телето не е укрепнало, го държат скрито. Понякога на Николай му се налага с дни да ходи след майката, за да му покаже тя малкото си. „Но тя е хитра, като усети човек след себе си, ходи и мучи пред други храсти, където няма нищо.“ Понякога ги намират късно, разкъсани от лисици. Това е рискът на дивата природа. През зимата в снега и вълците не са рядкост. Не случайно синът им Димитър, който е осмокласник, вече има трофей от вълк.
„Но тези крави наистина са уникални животни“, убедена е Бети.

No comments yet

Коментирай